Блог на Владимир Колев

България е там, но народа не...

Преди 1 седмица си бях в България, както пише в заглавието за една седмица, за да се видя с приятели и роднини. Честно казано мислех, си че една седмица стига и от една страна е така, но за да се видиш с приятелите, да свършиш някои неща докато си си вкъщи – не. За какво стига всъщност една седмица? Това е достатъчно време да се „нарадваш“ на простотията и изродения селски манталитет. Сравнявайки положението в „любимата“ страна преди да замина за Германия през 2005 и сега нещата определено не са се подобрили. Тръбиме, че сме в Европа, но нищо европейско няма в родината. Освен големите магазини като, че ли нищо ново не се е появило, само кафенетата са още по-пълни и тук-таме подновени.

Пътуването

Пътуването макар отново с автобус (бях се зарекъл повече да не си го причинявам, но при купуване на билет в последния момент някак беше по-изгодно) беше сравнително приятно, още повече че се запознах с един доста приятен и жизнерадостен човек – Иванка Иванова – народна певица със страхотен глас, която накрая на пътуването дори ни зарадва с няколко песни. Всъщност 32-та часа почти не ги усетих – спане, четене на списания, слушане на музика, гледане на някой вече гледан филм. Естествено пристигането на границата те подсеща на къде си тръгнал. Неугледния ГКПП Калотина смайва със своята неугледност и опашки от тирове.

Audio clip: Adobe Flash Player (version 9 or above) is required to play this audio clip. Download the latest version here. You also need to have JavaScript enabled in your browser.

„Е нищо“ – казваш си и се надяваш проверката да трае по-малко. В действителност беше по-крактка от друг път (цели 30 минути). След минаването на границата гледаш в страни и слушаш коментарите на пътуващите, които не ми се ще да коментирам. По-забавен беше един, след като влязохме в София и покрай нас започнаха да се редуват гледки на мизерия и мърсотия – „Каква красива столица имаме“.

Простотията

Преди време не си бях задавал въпроса „Какво прави българската младеж през свободното си време?“. Бил съм и аз тийнейджър, но чак толкова много по кафетата не съм седял. Разбирам и, че реално в Перник младежите нямат голям избор от възможности, но да висиш по цял ден в кафетата, особено петък и събота вечер ми се струва някак безсмислено и глупаво. Всеки ден едни и същи разговори и коментари, една и съща мания за „гъзария“. Честно казано изглежда трагично и грозно. Наложи ми се и до София да пътувам – цели 3 пъти по време на едноседмичния ми престой. Самото каране в България не доставя грам удоволствие, а за неспазването на правилника няма и смисъл да говоря. Имам самочувствието, че съм сравнително добър шофьор, макар и с 4 годишен опит и карал не само в България. По-страшното е може би самото неумение за шофиране, толкова много самоубийци… Да не говориме и в Перник на самия център пред кафе „Рай“ бях първа кола продължаваща направо (т.е. крайна дясна лента) и бях изпреватен от някаква пикла отдясно. Може за повечето читатели на този пост това да изглежда нормално, но аз определено гледах като препариран. Може би след като човек прекарва по 1 месец общо в цялата година в България губи тренинга и безразличието си към простотията. За околовръстният път на София предполагам, че липсата на табели, обозначаващи затворено кръстовище на Симеоновско шосе е просто пестене на материал, пък и от какъв зор да бъдат слагани, след като се очаква всеки да знае това. Липсата на маркировка и изобщо знаци означаващи остри завои, стесняване на пътната летна и т.н. горе-долу ги приех, нали уж го ремонтират. Трудно ми е да обхвана в един кратък текст всичките дребни неща, които за повечето хора, живеещи в България са ежедневие и нещо нормално, но раздразнението и отвращението будещи у мен са една от причините да не харесвам родината си.

Докато чаках майка ми на един паркинг, хванах едно интересно предаване по Дарик радио. Ставаше дума именно за това, защо България върви назад и защо младите не оставаме в странта. Всъщност изводите, които бяха направени са същите, които и аз правя за себе си. Страна гонеща младите, но ревяща, че те бягат; политици търсещи популярност, предлагайки почивка на пенсионерите и забравящи онези, имащи по-голяма нужда (да речем сираци, инвалиди и т.н.); народ с толкова извратен манталитет, че столичани претендиращи за това, че са „граждани“, забравят за това колко селско им е мисленето като цяло. Не смятам за необходимо да изброявам всичко това. Рядко коментирам положението в страната, в която съм израстнал, но това ще бъде единствения път, който ще го направя: Според мен България няма да се оправи и в следващите 10-20 години. Защо? Защото едно поколение не стига, за да се оправят грешките на няколко. Защото народната психика не се променя с магическа пръчица и защото ЕС няма да търпят корупция и лъжи (ЕС дава насоки, какво и как да се оправи, но изпълнението остава в наши ръце).

Прибирането

Загърбвайки цялата простотия, която просто не се стърпях да коментирам, престоят ми вкъщи беше приятен, успях да се видя с хората, на които най-много държа. И вероятно заради краткия период от време, за който се бях прибрал, раздялата беше по-трудна. Прибирането отново с автобус ме наведе в доста размисли. Хората прибиращи се от Германия, са видяли как трябва да се живее, и без дори да го искат са се променили към по-добро, но заминаващите за там са същите онези без перспективни типове, свикнали с мърсотията, немотията и простотията в България.

Не искам да бъде разбран погрешно не се стремя да обобщавам, нито да критикувам всички. Разбира се, че в България има и свестни хора, но техния процент намалява драстично с всяка изминала година. Мога да изпиша още много по въпроса, но всъщност имах желание да пиша за кратката си ваканция – явно не се получи, а може би трябваше и да изчакам още малко преди да пиша, но ефекта едва ли щеше да е по-добър. Признавам си немога да пиша хубави текствове, а и едва ли някога ще мога. Просто има неща, който се отдават на човек и такива, които просто са някак измъчени.